По улицата...

Тази улица е по-особена от останалите... Всички сгради са напуснати... Цялата е мръсна и никой не минава по нея... Дори клошарите...Води се слуха, че тук живее някакъв психо... но дали е така ?

-Уу, доста е мрачно, наистина ли имаш приятели тук? Бях чула,че тук се разкарва някакъв психо..-хванах я за ръка и просължихме.
Пиши поне по 4 реда !
- Мелани .

-Да спокойно, Фреди трябва да е някъде тук.
- Ехо, Фреди тук ли си?;
Извиках аз и се чу някакъв звук зад нас. Ние бързо се обързнахме.
- Ехо??

-Божичко, какво става тук!?
-Дарбата ми.. очите ми загряват моля, те не ме поглеждай право в очите..
-ааз се обърнах на страни и осетих как момичето ме гледа в гръб. Устих,че или аз или тя започнахме да треперим.След секунди отново чухме някакъв шум иззад нас.

- Знаеш ли, мисля че Фреди не е тук...
Двете започнахме да тичаме, но стигнахме да бездънна улица. Вече беше започнало да се свечерява и всичко изглеждаше още по-страшно.
- Знаеш ли обратния път?
Почти извиках аз. Вече не можех да се въздържа и започнах да треперя от страх.

-Обратен път ли, та аз почти името си не помня!?- вече очите ми адски много ме пареха и все повече и повече се опитвах да избягвам погледа на Катерина.
И изведнъж и двете изгрещяхме..

След като и двете изпищяхме толкова силно аз изведнъж спрях.
Спомних си,че в такиво ситуации трябва да съм спокойна и хладнокръвна.
- Ще ходим бързо, но без да вдигаме много шум, ясно?
Розали само кимна.

-Ясно! Чакай имаш ли си напредства къде ще ходим?? Ами ако този психар или каквото е там ни сбара. Лелее какво ще правиим.. Но искахме забавления и ето. -аз не спирах да се уливам от смях,защото винаги когато попадна в опастност се смея.

- Спри се - изсъсках аз.
- Не забравяш ли нещо?! Та ние сме вампири за една секунда можем да го убие. Мисли с мозакът си.. Скастрих аз Розали. Тя като, че ли ме послуша и започна да ме следва. Нямах представа къде отивам,но вървях това беше най-доброто, което можехме да направим.
- Живееш от 1 век тук никога ли не си идвала??

-Не.. Бях чувала за това място,но никога не съм идвала. Ние продължавахме да бягаме и бягаме. Изведнъж аз усетих някаква сянка. Прошепнах в ухото на Катерина и тя също се обърна. Очите ми почервеняха, бях готова за атака,а също така и Катерина. И дете стигнахме до сянхата за миг. Тя беше ...

Сянката беше просто едно куче.
- Хей приятелче, да не се изгуби?
Попитах аз малкото безобидно кученце, което беше уплезило език до земята и ни гледаше приветливо.
- Какво ще кажеш да го вземем за вкъщи, имаме си нужда от домашен любимец??

-Определено,ще ни е нужно! - засмях се аз.
-А, мислиш ли ,че можем да го вампирясаме?-започнах да се кикотя, но видях,че Катерина ме гледа странно и казах:
-Смея се прекалено дълго нали?

- Определено- казах аз и прегърнах кучето.
-Сега е време да се умитаме от тук.
- Какво ще кажеш да си идем вкъщи и да нахраним кучето?
Розали кимна и двете тръгнахме спокойни, защото бяхме разбрали,че този звук, който ни стресна беше просто едно кученце.